Ролята на родителя: как да подкрепяте, без да натискате

Почти всеки родител, застанал край терена, иска едно и също: детето му да е добре. Разликата е в това какво правим с това желание през следващите деветдесет минути.

Изследванията върху детско-юношеския спорт сочат последователно едно и също: основните причини децата да напускат не са липса на способности или липса на време. Те са загуба на удоволствие, прекалено силен натиск и усещането, че играят за някой друг. Родителят е в уникалната позиция да влияе и на трите.

Единственият въпрос след мача

Има един въпрос, който върши работа почти винаги, и той не е „колко отбелязахте“.

„Хареса ли ти?“

Той поставя удоволствието в центъра, не резултата. Оттам разговорът тръгва естествено и обикновено детето само стига до това, което го е затруднило — но по свое желание и в свой ритъм.

Ако искате нещо по-конкретно, работят и: „кое беше най-забавното днес“, „нещо ново ли научихте“, „как мина с момчетата“.

Пътят към вкъщи

Времето в колата след мач е може би най-натовареният емоционално момент от цялата седмица. Детето е изморено, често разочаровано и няма къде да отиде.

Няколко неща, които помагат:

• Изчакайте детето да заговори първо. Мълчанието не е проблем, който трябва да решите.
• Не правете анализ на мача. Треньорът вече го е направил или ще го направи.
• Не критикувайте съотборниците, съдията или треньора. Детето ще запомни тона, не аргумента.
• Ако е плакало, признайте чувството, без да го оправяте: „знам, беше гадно“ е достатъчно.

Ако разговор за представянето наистина е нужен, отложете го за следващия ден. Разстоянието от няколко часа променя всичко.

От страничната линия

Викането от банкета е почти универсално и почти винаги вреди. Не защото е злонамерено, а защото поставя детето между два гласа — този на треньора и вашия.

Дете, което чува „подай“ от трибуната и „задръж“ от треньора, спира да решава само. А решаването е основното нещо, което се учи във футбола.

Практичното правило е просто: аплодирайте добрите неща, включително на противниковия отбор, и не давайте инструкции.

Особено внимание заслужава реакцията при грешка. Ако след всяка загубена топка детето поглежда към вас, вече е станало твърде късно — играе, за да не ви разочарова, а не за да се справи със ситуацията.

Похвалата, която работи

Не всяка похвала има еднакъв ефект. „Ти си най-добрият на терена“ звучи добре, но носи очакване, което следващата седмица може да не бъде оправдано.

По-полезно е да хвалите неща, които детето контролира:

• усилието — „днес тича до последната минута“;
• смелостта — „хареса ми, че опита да пробиеш, въпреки че не се получи“;
• отношението — „видях, че вдигна съотборника си, това е важно“;
• напредъка спрямо самото него, а не спрямо другите.

Тази разлика не е козметична. Дете, хвалено за резултат, започва да избягва трудното, за да не се провали. Дете, хвалено за усилие, продължава да опитва.

Границата с треньора

Треньорът отговаря за състава, позицията, минутите и методиката. Родителят отговаря за това детето да е нахранено, отпочинало, навреме на терена и спокойно.

Смесването на тези две роли е основният източник на конфликти. Това не означава, че нямате право на въпроси — имате, и е нормално да ги зададете. Важни са само три неща: насаме, не веднага след мач и не пред детето.

Легитимни теми за разговор с треньора са безопасността, отношението към детето, системно много малко игрово време и всичко, свързано със здравето. Съставът за следващия мач не е.

Няколко изречения, които си струва да оставите настрана

• „На твоята възраст аз вече…“
• „Защо не игра като онова момче?“
• „Толкова пари даваме за това.“
• „Ако не се стегнеш, спираме футбола.“
• „Следващия път да отбележиш.“

Всяко от тях премества центъра от играта към очакването и превръща спорта в задължение.

Когато детето иска да спре

Рано или късно почти всяко дете казва „не искам да ходя“. Първата стъпка не е решение, а въпрос: какво точно се е променило. Причината може да е умора, конфликт със съотборник, страх от определено упражнение, проблем в училище или просто лош ден.

Ако след разговор желанието остане, отстъплението не е провал. Понякога пауза от няколко седмици връща желанието напълно. А понякога детето наистина иска нещо друго — и това е приемлив изход.

Спортът е за детето. Когато престане да бъде, си струва да се преразгледа не детето, а причината.

Какво всъщност е подкрепата

Подкрепата изглежда доста по-незабележимо, отколкото повечето хора очакват. Тя е в това да закарате детето навреме, да сте на трибуната и да мълчите, да го прегърнете след загуба и да го попитате дали му е било забавно.

Тя не изисква познания по футбол. Изисква единствено спокойствие, което е учудващо трудното.

Заключение

Децата, които остават дълго в спорта, почти винаги имат едно общо нещо: удоволствието от играта не е било изместено от очакване.

Ако не сте сигурни какво да кажете след поредния мач, изберете най-простото. „Хареса ли ти?“, а после „беше ми приятно да те гледам“. Останалото го оставете на треньора и на времето.